Постинг
25.10.2006 21:56 -
I'm Going Slightly Mad
Много ми липсва времето, когато бачках като ненормален, за да забравя всичко останало, да бъда уморен до смърт и да ми се плетат краката по стълбите след работа, защото работя в една такава сграда, с огромно парадно стълбище на входа. Беше опияняващо. Колко зает бях, как изобщо нямах време да си помисля, че ме боли. Че съм....че не съм и че не е...Обаче бях корав тип и не обръщах мнимание. Изнемогвах от умора, но исках още, още, още една крачка по-далеч от болката. Докато най-накрая започнах да я забравям. Нямаше я, наглата скитница, дето постоянно беше подире ми. Започнах дори да подозирам, че се е уморила, че нещата се променят и че най-после е дошло времето на Сталин да стане класик – слънцето май се показваше срамежливо над близките клони. Чувството на нереалност беше върховно. Не може да се сравнява, или да се описва. Всъщност, може. Всеки ден започваш нещо наново, искаш го, сграбчваш искането си за него и рязко обръщаш гръб на реалността, да не би внезапно да ти го отнеме. Ужасно, наивно, детско и ... не зная още какво. Нелепа работа. Всъщност, болката е толкова лукава, че просто е поседнала на ревера ти и през цялото време се е подсмивала, като онзи нахакан псуващ папагал от пиратските вицове. И тогава нещата си идват по местата и този път наистина си аут, защото рундът е изгубен, плюеш кръв и виждаш двойно. Защото истината боли. Което само по себе си пък не е вярно, ама това е друга тема. И тук идва най-страшното, казваш си, че си мърльо и мухльо и какво толкова си се заоплаквал, нали мърдаш и всичко си ти е на място, така де, в такива времена живеем, че и малкото е много. Инверсия на стойностите, травестия, в нищо вече не можеш да си сигурен. Дали съм, или пък не... Само дето важното е – искам ли, или пък не... Искам разбира се. Всеки иска, аз също. Само че все се сещам за онзи психоаналитичен постулат, който казва, че ако някоя от потребностите на човека не е сбъдната, той няма да загине, но човешкото в него ще пострада. Ето от това се уморих. Да казвам здрасти и да се усмихвам лицемерно на тълпа от инвалиди, изроди и чудовища, непрекъснато разпознавайки себе си в тях. Как се лекува такава язва...
май не се лекува...но с времето нещата придобиват нов смисъл...трудно
цитирайпрез различни призми нещата през различните времена от живота си... И различните хора виждат през различни призми... А пък сродните души (в които дълбоко вярвам) виждат през една и съща призма...Всичко е въпрос на призма. Тоя свят- един и същ обективно, се разпада на хиляди, милиарди светове, погледнат през различните призми на хората... И всеки от тези светове е ИСТИНСКИ. И е въпрос на гледна точка. На призма.
Така че, както сега хората (и самия ти) ти изглеждат като "тълпа от инвалиди, изроди и чудовища" в които се разпознаваш, така след време можеш да ги видиш съвсем различни... През друга призма. И да ти се сторят дори неземно красиви..........;)
цитирайТака че, както сега хората (и самия ти) ти изглеждат като "тълпа от инвалиди, изроди и чудовища" в които се разпознаваш, така след време можеш да ги видиш съвсем различни... През друга призма. И да ти се сторят дори неземно красиви..........;)
3.
анонимен -
лекува се
06.11.2006 12:24
06.11.2006 12:24
с любов!
цитирайПрав е анонимния.......
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 96
Архив
