Доволно потривах ръце, защото като един оракул познах, че Генералът на промяната и Терминаторката на корупцията ще кръстосат шпаги на балотажа в София, демек, разбирам ги аз тия работи в политиката, и тъкмо се канех да му хакна още една ракия...и ми се дочу, събуди се...Събуди се-е-е-е...Абе, какво става, аз ли нещо откачам, пък нали ментета няма вече, ама пак чувам, събуди се-е-е-е...Бре, да му се не види, не е наред тая работа. Изглежда вълненията около наследника на Софиянски са ми дошли в повече, та взеха да ми се причуват разни... Почивчица ми е нужна, викам си и смело мушвам още една ракия. Зер, във виното е истината, още древните са казали. Те древните и други древни неща са казали, ама от наш`та ракия не са пили, щото на мен главата вече здраво ми се върти и взеха и да ми се привиждат едни....Изплува ми от тъмината старец беловлас и без да го увърта много ми кресна, Ей изрод европрисъединенски, поради что не чува никой дето пищи насреща ви историята забравена и сте надупили държавата на юг, та чак ще й изпаднат срамотиите от напъване, а! Що бре, не се помните кои сте, че барем четете, бе магарета, като забравяте....Ядно се изплю старецът и изчезна в тъмното. Ядосан беше, ама прав е, че то и аз вече се обърках, хем съм българин, пък по етнически модел живея, хем съм европеец, ама ще ме присъединяват. Едно обаче е сигурно, поне съм горд натовец, там вече лабаво нема. То и преди немаше, само дето  договорът не беше пакт, а му викахме варшавски. Както се казва, пременил се Илия и пак в тия. Думичките сменяме само май. ....Абе, кой беше тоя бесен дядка, много познат ми се струва.... И пак тъмнината се размъти и видях двама да ме гледат лошо, с едни изпити лица и налудничави погледи, нещо се караха и не ме виждаха май. Аз ти казах, да се не захващаме с тия варвари, брате, ама ти не, та не. Букви, та букви – на ти букви сега, писмена им трябвали на славяните. Камшик им трябва на тях, не букви, че буквите ще им извадят очите. Щото истината боли, пък и род и език по-лесно се забравят без буквите. Тези ли са, брате, писмената дето им оставихме, чисти и свети да ги пазят, в светлина нагоре да вървят и бога да славят....Сгрешихме, брате, с тебе, сгрешихме, вижда се напусто сме се трепали.... И продължиха да се карат двамата, докато изчезнаха в тъмното. Бре, и тези съм ги виждал някъде, ама изглежда много вече се напих, че ми се размазва всичко, не помня кои бяха. И тъкмо вече съвсем да се обунача, пак се размърда нещо в тъмното и виждам един русоляв момък ме гледа хем сурово, хем присмехулно и ми вика, Абе, джанъм, какво направихте с републиката, дето ви я завещах, че насмалко царщината да се върне май отново...Забравили сте, дето ви хортувах, ама и клетвите сте май забравили, щото се клехме, на револвера и на ножа се заклехме, и върху Паисия...Народе, народе...   Забравили сте всичко, виждам и за дребни грошове сте го продали на чуждите кучета да глозгат кокалите на отечеството, мамицата ви поганска, евроизмикяри – провикна се зад него един брадат комита с блеснал поглед и перо на калпака. Затуй ли, бе, онождате безсрамно свободата, дето ви я дадохме в ръцете, за да грабите от сиромаха, в очите да го гледате и като долни псета да го баламосвате, само и само да гласува, за да се докопате до баницата и до фондовете на европата. Серсеми със серсемите, не парламент, а бесиро за такива като вас...Разярен беше брадатият войвода и май много го сърбеше ръката, щото все за пищова се държеше. Ама тъмното пак се размърда и го погълна нанякъде. Вече сериозно се притесних, явяват ми се някакви хора, дето уж май ги познавам, ама хич не се сещам кои са, крещят ми, викат, че ракията чак ми приседна, заплашват ме все едно, че съм им крив задето не ги помня. Не върви надобре тая работа, викам си, трябва да отида на лекар. И съвсем разбуден вече, ей ме на при джипито, отварям трескаво вратата и какво да видя, просната една жена в черно на кушетката, а до нея едноок апостол се опитва да я събуди - Ставай, клета Българийо! Ставай! Не е вече време за спане! Като ме видя страшно се намръщи – Де ти е верата и надеждата бре, человечеството де ти е, болгарското ти де е, спомняш ли го още... И тъкмо да ме сграбчи за гърлото, тъмнината пак го погълна. Явно амнезията ми е пълна, щото и този не го познах кой е, а той ме гледаше като останалите, сякаш ме познава и ей сега сме станали от масата. Найстина май се побърквъм, помислих си, а нещо в тъмното отново се размърда. Този вече го познавам, ще се сетя как се казва, виждал съм го, един такъв, целият в черно, висок, говори дрезгаво и диша като развален трактор. Размахва една червена сабя и само гледа да удуши някой. Абе, как му викаха на тоя, бе...Нещо в тъмното се ръзмърда и ме издърпа за ръката. Изчезнах. Напълно. Точно като спомена за тия, дето ме преследваха непрекъснато. Нама ме вече.      Послеслов Днес в главите на децата не плющи Паисиевата плесница, плющят джедайски мечове. Пък и Паисий го няма или пък някой, който поне малко да приличаше на него. Няма. То и плесница да имаше – бузата я няма отдавна вече. Но пък джедаите са тук. Какво толкова и те са от добрите герои, борят се за справедливост и мир. Само че преди много време и в една отдалечена галактика...